22
на тухашния си животъ, щото за единъ день
само да стена човЪхъ и послБ да се удостоя
съ небесент животъ.
-- По-добрБЪ не мисли затова, -- каза
бабата. -- Ние тука живБЪемъ много по добръ,
и сме по-щастливи, отколкого хората на
земята.
-- И тъй, азъ ще умра и ще стана на
проста пъна? НЪма да чувамъ пЪБсеньта на
ВЪЛлЛниТБ, нБма да виждамъ повече моитЪБ
мили цвЪтсве и червеното слънчице? Мигаръ
нищо не може да се направи, щото да се
получи безсмъртна душа?
-- Не, -- отговори бабата. -- Само ако
те залюби аБкой Чч.вЪкъ толкова, щото да
му станешъ по мила отъ баща и майка, ако
всичката му любовь и всичкиТтБВ му мисли
принадлежатъ само на тебе, и ако той ти
даде ржка пръдъ свещеника, като ти обЪъщае
вЪъчна вЪърность -- само тогава неговата душа
би могла да пръмине въ твоето ТБло и ти
ще сподБЪляшъ ЧчовВЪшкото блаженсгво. Той
би ти далъ душа, но би запазилъ и своята.
Ала това никога се не случва Това, което
туко, въ морето се счита за много хубаво --
рибята опашка -- тамь, на земята, всички го
намиратъ безобразно. Такъвъ чуденъ вкусъ
иматъ ТБ: за да се «читашъ за хубаьецъ, без-
друго трБба да притежавашъ двЪ недодБЪлани
подпорки, които ТБ наричатъ крака!
6
С
С
А
я
С,
Г
с
1)