Е го. 
ОвиТБ 
«колко 
пе да 
1 зна- 
него- 
ар.ко 
АНногоО 
е до- 
дБте. 
ввори 
гички 
ТИН 
за ИизЗ- 
УБше 
дДъТтъЪ 
ръба 
вятъ 
зитТОо 
М). Нанвото и да направи 
дЪдо, все е хубаво 
Ще ти разправя приказка, която съмъ 
слушалъ, когато бЪхъ малко момче. Всбкой 
пжть, когато си спомня за нея, тя ми се струва 
все по-хубава. Вижда се, че съ приказкитБ е 
сжщото, каквото съ много отъ хората -- съ 
годинитЪБ ТБ ставатъ по-добри. 
Ти, разбира се, си ходилъ на село. Безъ 
съмнЪние Ти си виждалъ тамъ и ей-такава 
стара селска колиба, покрита съ слама. Мъ- 
хътъ и тръвата сами порасли по покрива; 
на върха неизбъжното гнЪздо на щърка --- 
а щъркътъ непрбъменно стърчи отгорбБ. СтБ- 
ниТЪ на колибата се навалили; прозорци ни- 
сички, и само единъ е построенъ тъй, че да 
може да се отваря. Печката излиза напръбдъ, 
като дебелъ коремъ. Бжзовина се пръмЪт- 
нала пръЪзъ стобора, и подъ нейнитЪ клони, 
около самия стоборъ, има локва, въ която 
бърбочатъ нЪх«олко патици. Тамъ е вързано 
куче, което бЪсно лае върху всички минувачи,